Една нощ се събудих от ужасен кошмар ...

Инцидент - трясъци, писъци, ярки светлини, последвани от миг на тишина. В следващия момент бях в болница и лежах на операционната маса. Около мен се суетяха лекари и сестри. Бях в съзнание. Огледах се наоколо – малка стая със стени облепени с бели фаянсови плочки. Помислих си, че обстановката е твърде обикновена за спасяването на човешки живот. Моя живот!

Лежах на операционната маса в средата малката бяла стая, потънала в кръв, раздробена, разкъсана на парчета. Гледах как сестрите попиват кръвта, а докторите пришиват месата ми едно към друго, за да не се разпадна. Беше грозно и страшно, но не спирах да си повтарям – искам да живея!

Събудих се рязко и инстинктивно поех дълбока гладка въздух. Жива съм! В тъмнината разпознах спалнята си. Очертанията на тоалетката, на големия гардероб ми се сториха някак мили, успокояващи. Моят малък подреден дом ме гледаше в нощта, а малкият ми подреден свят се рушеше...

Човек някак расте и съзрява с идеята, че резултатът в играта с Живота винаги ще е 1:0. Тази вяра е искрата, проблясваща само в очите на младите хора (ще ми се да добавя – «по дух»). Само те, младите, живеят така сякаш нямат какво да губят, просто защото никога не са губили. Тази вяра не е осъзната, не е градена в душата, не е плод на размисли и житейски сблъсъци. Тя е инстинкт в чистата му форма и за съжаление е от онези, които се израстват. С годините идва времето на първите разочарования, първите загуби, лъжи и предателства, завист; неизбежно идва времето на първото поражение. И виждаме как искрата проблясва все по-рядко ...

Светът от младостта ни започва да се руши. Зад гърба ни остават като сенки спомени за разбитите надежди за голяма любов и непреходни приятелства, непоклатимите ценности и идеали, велики идеи за света и бъдещето, вярата във вътрешната ни сила да изменяме съдбата си. Остаряваме, погрозняваме, умираме без тези скъпоценности в душите си. И всичко се изписва по лицата ни – те се превръщат в гниещи, сбръчкани и самотни подобия на самите нас.

Лежа в тъмнината и се опитвам някак да заглуша, да залъжа приканващия шепот на огледалото, идещ не от банята, където е окачено, а направо от мен - от дъното на душата ми. Чувам го как ме вика – познава точните думи, владее точната интонация, като стар враг подканящ за битка. Така добре ме познава, че ако я нямаше омразата по между ни, би се родила голяма любов. Ако застана пред него какво ще ми каже? Там ли ще е онова 17 годишно момиче или ще видя само подпухнали очи, разкривени устни, кръв и синини от битките? Не успявам да устоя на любопитството да узная резултата от този двубой. Ставам от леглото и в тъмнината безшумно прекосявам коридора. Съвсем тихо, внимателно отварям вратата на банята, не толкова за да запазя съня на спящите, а по-скоро за да не Го изплаша, за да не Го пропъдя твърде рано.

Не виждам нищо! Очите ми трудно се адаптират към ярката светлина на лампата в банята. Проблясващи сини петна, зад които изплува смръщено и разкривено женско лице. Очите ни се срещат. Това съм Аз – в целия ми среднощен блясък – недоспала, подпухнала, налудничаво вторачена в собственото си отражение. Поотдръпнах се назад, овладях се и поставих на лицето си една по-приемлива физиономия. Почти се харесах. Смешно е колко голям набор от физиономии има човек в запас. Така е в театъра на живота – лесно можеш да останеш неразбран, неоценен, необичан, без подходящата маска. За секунда си припомням десетките жени, които тайно съм наблюдавала, застанали  пред мивките на обществените тоалетни в барове, дискотеки, в офиса. Някои от тях измиват ръцете си, други не, но всички отделят поне няколко секунди на огледалото и своята, както я наричам, „секси муцунка”. Едни присвиват очи, други отмятат коса и повдигат брадичка, трети леко привеждат глава и се поглеждат косо, четвърти разтварят устни и ги повдигат като малки патенца. Предполагам, че някой се е смял и на мен, скрит зад машината за сушене на ръце, докато съм се привеждала в подходящ вид.   

Сега стоя пред огледалото, напълно неспособна да изиграя своята „секси муцунка”. Едва успях да сътворя на лицето си така наречената приемлива физиономия и миг по-късно вече няма и следа от нея. Но не съм станала посред нощ от суета, за да попитам огледалцето „коя е най-красива на земята”, нито вярвам да промълви каквото и да било, а още повече да посочи мен...

Оставам сама със себе си, лице в лице. Битката започва.

Къса, разрошена коса, която по-скоро оформя силуета на момче, отколкото на млада жена. И все пак общите черти, шията, ушите ...всичко това говори за жена. Олеква ми. Събирам сили да продължа.

Спомням си лицето си с мек овал, по-скоро топчесто, с чипо носле, с червеникави бузи осеяни с младежко акне. Детето обаче си беше отишло, а на негово място се бе настанила една изпита жена, със стърчащ нос, с кокалесто лице и изсечени скули. Искрено се изненадах, че не намирах нищо от младежката си пищност, невинност  и мекота. Явно бяха изминали немалко години. В някои спокойни утрини, когато мога да си позволя да полежа в леглото, когато слънцето се процежда през щорите и играе по лицето ми, когато чувам в далечината как гларусите крещят доволни до полуда от хубавото време, тогава затварям очи и съм щастлива, че просто дишам ... забравям време, хора, спечелено и загубено ... и пак се превръщам в онова закръглено чипоносо момиче, изпълнено с жива неподправена емоция, простота и вяра. Колко силно вярвах тогава – на всички и във всичко. Смеех се с глас и имах приятели, кръвта кипеше, очите блестяха. Сега не се смея шумно, а колкото до приятелите ... вече знам – няма по-мръсна дума от тази.

Когато бях дете обичах да рисувам. Майка ми можеше да ме остави с часове при моливите и водните бои, където създавах свои приказни пъстри светове. Спомням си, че когато рисувах хора, за контур  избирах оранжевия или розовия цвят. Но ако трябваше сега да нарисувам себе си, бих хванала без да се замисля сивия молив. Кожата ми бе сива, имаше нездрав вид, пореста и изхабена като стара домакинска гъба, попила не една отрова и не един порок на времето, в което живея. Може би ако бях по-скромна и търпелива, ако не бях искала всичко сега или ако бях изчакала, щях да поотложа тази гледка с 5 години ...

Учудих се колко тънки са станали устните ми. Някога бяха плътни и сочни. Стояха леко притворени, винаги готови да дарят света с широка усмивка. С годините се оказа, че устните не са създадени само за усмивки. С тях човек говори, а думите, които изрича не са просто думи. Доста често те са премълчани истини, лъжи, обиди... А и усмивките, не са просто усмивки. Доста често те са учтиво, иронично перчене с добрата работа на личния стоматолог.

Все още нямам бръчици, но съм умно момиче и знам, че и те скоро ще се появят и ще говорят много по-ясно и отчетливо за всичко в мен, за целия път, който съм извървяла. Първите ще са над веждите. Знам, защото от известно време  улавям в огледало или витрина  една угрижена физиономия, с леко надвиснали вежди. А това известно време е откакто дъщеря ми се роди.  

След тях ще се появят бръчиците около очите, в крайчетата на устните, по челото... Живота ще ме изпише красиво; ще нарисува по лицето ми всяка моя стъпка, всяка моя грешка, всяка моя грижа и копнеж. След няколко години подобен среднощен поход до банята ще бъде абсолютно ненужен, а всяко миене на зъби – истинско предизвикателство. Предполагам поради тази причина в домовете на възрастните хора обикновено огледалата са олющени, замъглени и изпочупени. Малко стъкълце за бръснене е напълно достатъчно.

Идва ред на най-важното - на очите. Казват, че били огледало на човешката душа...

Забавно съждение, но за съжаление вярно само в случаите, когато онова нещо – душа - е на лице. С годините разбрах, че душата не е като очите, човек не се ражда с нея. От самото си раждане, а може би и преди това, хората притежаваме силен инстинкт, дори характер, но не и душа. Тя трябва да се изстрада ... нещо като да родиш сам себе си – да се заченеш с любов, да се износиш с грижа и постоянство и накрая да се дариш с живот в акт на болка и пречистване. Така се ражда душата – като следствие от израстването на личността, от способността на човек да мисли и чувства, да анализира себе си, живота си и околните, от най-дребните детайли до най-истинските неща.

Няма лоша душа. Аз поне не съм срещала такава. Има души които пеят, които страдат, души които се изграждат, които учат и които се учат, които даряват; има души в равновесие и в търсене. Там където душата се е родила, се е родила и красотата, в смисъла на любов, доброта, сила и разум. Където има душа, има красота.

Дали това не е отговора, който търсих за себе си ...

Изминаха 8 месеца от онзи кошмар. Месеци - неповторими, истински, незабравими скъпоценности от моя собствен живот. Понякога все още се чувствам така разкъсана, безсилна и кървяща, като в съня си.

Просто етап преди усмивката в спиралата на живота.